Теодор Василев Траянов е роден в Пазарджик на 30.01.1882 г. Завършва Първа мъжка гимназия в София, следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, участник в четата на Христо Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности - Виена (1914-1920), Бреслау (Вроцлав, 1922). След 1923 г. се установява в България и се отдава на литературна дейност. Учител в Първа мъжка гимназия (1926-1933). Умира на 15.01.1945 г. в София. Активен сътрудник на литературния печат. Редактор (заедно с Ив. Радославов и Л. Стоянов) на сп. "Хиперион" (1922-1931). Символист и романтик в поезията си, ревностен следовник на немските философски и литературни традиции, Траянов, заедно с Яворов, е провъзгласен от критиката за родоначалник на символизма в българската поезия. Автор на стихосбирките "Regina mortua" (1909), "Химни и балади" (1912), "Български балади" (1921), "Песен на песните" (1923), "Романтични песни" (1926), "Освободеният човек" (1929), "Декламаториум" (1932), "Пантеон" (1934), "Земя и дух. Кн. 1" (1941). Т. Траянов адаптира на български език произведения за деца, превежда драматургични текстове, пише литературни, театрални и музикални статии и рецензии.


ГОРСКИЯТ ЧАР
 
Гората се дига в почуди,
полюшват се тежки листа,
и техният шепот събуди
заспалите нощни цветя.
 
И тъмните брястове блесват,
затихнал върхът им шуми,
низ грани се мълком надвесват
невидени бледни моми.
 
Обтягат те сребърни струни,
свенливите лунни мечти,
по устни ме всяка целуне,
целуне и пак отлети.
 
Луната изплува полека,
пониса се в облачен свод,
към заник тя дири пътека,
през бездни - спасителен брод.


ВЪЛШЕБНА НОЩ
 
Преди звездите да затлеят,
преди зора да зазори,
мъгли се призрачно люлеят
над самодивските гори.
 
Към тебе тръгвам, буден дебна
какво сърцето ми таи,
а в него лирата вълшебна
безумно звуците струи.
 
В ответ се хоровод възима
по самодивски върхове,
сърцето шепне твойто име,
душата скръбно го зове.
 
Аз знам, че твоят взор посреща
деня над призрачни гори,
и не в роса - в сълза гореща
лъчът на утрото гори.


НЕЗЕМЕН БИСЕР
 
Пробягват по нощните листи
следи от неземна ръка;
поведен от стъпки лъчисти,
минавам безмълвна река.
 
Дочувам от горските грани
за дъб сред незнайни поля,
за скрито безценно имане
под призрачна бяла скала.
 
Там наниз през нощите грее,
по-грейнал от бледни луни:
сълзи на залюбена фея,
що вечната скръб вкамени.
 
Ще нося вълшебния бисер,
той лик на разлъка таи,
орисана горест отниса
и сини целебни струи.